Решението на КС от 8 октомври 2013 г, да остави Пеевски депутат, бе като че ли подобна диагноза. Все едно 14 юни се повтаря, но този път диагнозата е вече от второ мнение. Край с надеждите. Ако малко съм вярвал, че нещо ще се промени, то след вчера всички надежди се изпариха. Затвърди се отдавна подозираното в мен съмнение, че държавата ни е прогнила отвътре. Метастазите са неконтролируеми и спасение вече няма.
Всичко общо загуби смисъл. Индивидът е оставен да се спасява поединично. Нещата стигнаха до там, че ако продъжавам да плащам данъци, социални осигуровки, такси, да подавам данъчни декларации, да искам касови бележки от търговците, да подавам сигнали срещу нередности, които касаят общността, аз ще навредя на себе си повече отколкото ако не ги правя. Ще навредя, защото ще подкрепя същата тази система срещу която протестирам. Негативните последствия за мен ще са повече, ако живея спрямо общоприетите правила, отколкото ако не ги спазвам или поне не се старая да ги прилагам.
Стигнали сме до момента, в който по-голямата част от гражданите знаят, че политиците ги мамят, крадат, изнудват и им се подиграват със средни пръсти, но им е все тая. Абсурдът е в това, че, въпреки че всеки знае, че и другите знаят какво е положението, резултатът е пълен бойкот на упражняването на гражданските права. Смирение като пред господар. Псуваш го вкъщи, че през деня те е тормозил с всякакви искания, но на работа си мълчиш като риба. Слугуваш от незнание.
Например, пушенето на закрито. На приятели и колеги им е известно колко време и нерви съм отделил на тази тема, с цел да промотирам здравословните условия и културния характер на непушенето на закрито. Освен личната ми амбиция да не се пуши около мен в затворени пространства, имах и амбицията страната ми да бъде пример в това отношение, а не догонваща, както сме по всеки друг аспект от всекидневието на обикновенния човек в тази страна.
Уви. Вредният навик е част от ракообразното състояния на държавата в момента, колкото и ясно да ни е на всички, че един ден ще трябва да го оперираме по спещност. Но не защото сами сме стигнали до този извод (както е сега, със забраната), а защото ще ни го наложат отвън. Но тогава вината ще я прехвърлим и на някой отвън. Отговорност тук никой не носи. Колкото и заклетите фенове на либертарианството да прокламират тезата, че пушенето е частен избор и че всеки носи глава на раменете си, ние сме част от една по-голяма общност, която нямайте никакво съмнение, един ден не само ще забрани пушенето на закрито в ЕС, но и ще наложи крути мерки против самото пушене. Затова всичко е половинчато и временно. Дали ви се иска или не, това е цената да бъдеш част от най-развитата общност в света. Ако не искаш, има си кочинка, в която можеш да се върнеш. Мита, визи, липса на еврофондове, липса на контрол. Кочина.
Аз глава на раменете си имам и знам къде се пуши и къде не. Но не е до това. Беше до общото благо. Но и общото благо си има цена, а тя за мен е твърде скъпа за да си я позволявам вече. Ако държавата не само няма сили, но и целенасочено не иска, защо аз да искам? Още по-лошо, ако хората не искат, какво въобще съм се захванал да ги убеждавам? Нима съм длъжен на някого с нещо?
Anyway, всичко по-горе са чувства. Чувства, които съм потискал толкова време, отричайки всекидневните абсурди извън дома, но с надеждата, че един ден нещата все пак ще се наредят. За мое огромно съжаление, всеки ден аз бивам опровергаван. Особено напоследък. Никога, през моя живот, не съм се чувствал толкова уверен, че ме ограбват в собствената ми държава, но в същото време и толкова безпомощен.
Ако хората са напускали България през годините, то в 90% от случаите е било за по-добра реализация, по-добри доходи, по-добро образования. Сега хората ще напускат заради безпомощност пред очевадното задкулисие, което ги ограбва. Сега хората с добри средноевропейски доходи и добро образование ще напускат, защото виждат, че става нещо уникално нередно, което всеки усеща, но няма сили да промени, заради бойкота на другите. Въпреки протестите, въпреки призивите, въпреки многобройните ми опити да информирам, както на живо, така и в социалните мрежи, хората нехаят. Не им е до това. Те си мислят, че нещата ще се самонаредят без да се изискват техните усилия. Мислят си, че една вечер ще пуснат телевизора и ще чуят, че са богати и добре подсигурени. Мислят си, че някой друг мисли за децата им и това ги успокоява, докато те самите не мислят за децата си, отказвайте да поемат каквато и да е обществена отговорност. Щом е така, на ви още един Breaking Bad.
